Българско жълто-алесто гонче

КРАТКА ИСТОРИЧЕСКА СПРАВКА
Балканският полуостров с типичния си разнообразен терен и растителност от дълбока древност представлява отлично обиталище за едър космат и копитен дивеч. Съществуващите исторически данни доказват, че още над 2000 г. п.н.е. племената, населяващи Балканите, са се препитавали с лов на такъв дивеч и са били подпомагани в тази си дейност със специално обучени гончета, сходни по тип с групата, чиито  потомци днес населяват Балканския полуостров и част от която се явява и българското жълто-алесто гонче. Жълто-алести гончета се появяват и в антични паметници от по-късно време (V – III в.п.н.е.)

По време на разрастването на Османската империя, обхванала и нашите земи, ловът на едър космат и копитен дивеч претърпява известни изменения и се правят опити за приливане на кръв на малоазийски хрътки, но типичният стил за „степно“ гонене с големи глутници е невъзможен за начупения терен на Балканите и дори запалените копойджии остават да ловуват с по-малки групи животни, като развъждането с времето се диференцира в няколко групи, в зависимост от терена в дадения регион и работните качества, който той изисква. Българското-жълто алесто гонче притежава специфичен, отличаващ го от другите автохтонни български ловни породи начин на работа – гони продължително по стара следа с „пиукане“ – който е запазен и до днес в някои региони на страната и се губи при кръстосване с други породи. Този му стил на работа, както и уникалната му окраска, която го отличава в гората, са го направили извънредно прочуто и популярно в миналото и са спомогнали за запазването на отделни екземпляри по времето на комунизма.

Д-р Т.Гайтанджиев през 1968-1969 г. извършва измервания и опис на запазените тогава екземпляри от породата, заедно с представители на другите български автохтонни породи – трицветното и лудогорското гонче, баракът и „каракачанското“ куче; написва първите стандарти на всички тези породи и дава възможност да се започне сериозна работа по съхранението на породата. Каква е причината за „българско гонче“ да бъде избрано единствено лудогорското гонче и поради това другите три автохтонни ловни породи да бъдат обречени на смърт от тогавашните властимащи не е напълно ясно, но е факт, че въпреки всичко страстни любители на българските жълто-алести гончета успяват да запазят в чистота някои представители на породата и до днес съществуват три-четири по-големи огнища на развъждане на „стари“ чисти линии със запазен екстериор и работни качества, благодарение на което породата все още може да бъде съхранена и доразвита.

Работна среща за първично оценяване и описване на български жълто-алести гончета от региона на Мездра, измерванията и описанията на кучетата се извършват от комисия в състав: Аврам Петков – президент на „Световен киноложки-ловно-спортен алианс“, съдия за всички породи кучета – международна категория и Елена Павлова – главен съдия на „Световен киноложки-ловно-спортен алианс“, съдия за всички породи кучета – международна категория и председател на Комисията за регистрация и признаване на консолидирани автохтонни и новосформирани породи на „Световен киноложки-ловно-спортен алианс“.

©Е.Павлова

СТАНДАРТ НА БЪЛГАРСКОТО ЖЪЛТО-АЛЕСТО ГОНЧЕ
Заб: Настоящият работен стандарт е съставен от Е.Павлова и А.Петков въз основа на измервания на кучета от популация в региона на Мездра, като произхода на повечето животни може достоверно да бъде проследен средно 20 г. назад. В хода на работата с породата се очаква стандартът да претърпи допълнителни изменения.

Произход: България

Класификация по WCHSA: 5 група – Породи за лов на едър дивеч

Предназначение на породата:

Българското жълто-алесто гонче е гонче, работещо основно по кървава диря. Използва се за дълга гонка на едър космат дивеч. Притежава силно обоняние, голяма издръжливост и превъзходно чувство за ориентация, отлично се справя и „специализира“ работа по стара диря. Работи с висок тон – така наречено „пиукане“.

Общ вид:
Българското жълто-алесто гонче е с хармонично развито тяло и удължен формат.

Важни пропорции:
Индекс /показател/ на формата на българското жълто-алесто гонче е:
– мъжки от 110 до 120
– женски от 115 до 125

Костен индекс:

  • 21-23 за мъжки
  • 20-22 за женски

Дължината на муцуната е 45-48% от дължината на главата.
Ръст:
Мъжки: 45-55 см.

Женски 40-50 см.

Допустимото отклонение е не повече от 5 см спрямо горната ръстова граница.
Конституция:
Сухо-здрав и здраво-сух тип.

Кожа:
Еластична, плътно обтегната по тялото. Не образува гънки или бръчки.

Поведение, темперамент:
Българското жълто-алесто гонче е живо, енергично, темпераментно, има силно развита ловна страст, привързано е към своя стопанин и се отнася с умерено недоверие към непознати хора, но това поведение не трябва да граничи с агресия. Като цяло е дружелюбно към себеподобни и склонно към образуване на по-големи глутници от другите български автохтонни  ловни породи, не проявява толкова силни охранителни качества и такава доминантност (по-близко е като характер и начин на отглеждане и работа до европейските гончета).

Гласът му е висок, писклив, с ясен тон и много добра чуваемост на големи разстояния („пиукане“). Има специфичен начин за подаване на глас при лов (лай, учестяващ се правопропорционално на приближаването към плячката), присъщ малко или много на всички български автохтонни породи гончета и отличаващ ги от другите (европейски) породи гончета; по честотата на пиукането може да се съди за разстоянието до плячката и давността на следата.

Глава:
Суха, пропорционално развита спрямо тялото, с дължина около 45-48% от височината на холката. В спокойно състояние се носи под наклон около 20 градуса спрямо тялото. Често срещана е леката задна лицева сходимост.

Череп: Дълъг, средно широк, плосък до леко заоблен, достатъчно обемен, с плоско чело. Леко загатнати надочни дъги. Леко загатната челна бразда. Видим окципитален израстък.
Стоп: Плавен, умерен.
Нос: Добре развита, вписана в контура носна гъба с достатъчно големи, умерено месести, отворени ноздри. Носната гъба е добре пигментирана. Желателно е пигментацията да бъде кафява (червена).

Муцуна: Средно дълга, конусовидна, с прав гръб. Спрямо черепа муцуната е елегантна.
Устни: Стегнати, средно дебели, добре пигментирани, горните устни плътно припокриват долните, но без излишно провисване.
Зъби: Здрави, бели, пълен набор /42/, резците са дъговидно подредени и на горната, и на долната челюст. Ножицовидна захапка. Допустима е и клещовидна захапка, особено при кучетата на възраст над 5 г.

Очи: Средно големи, овални, косо разположени и леко странично изнесени. Тъмнокафяви до жълтеникави. Желателно е да не са по-светли от основния риж тон на окраската на кучето и не бива да са вълчо-жълти (стъклени) на цвят. Изражението е топло и интелигентно. Ръбовете на клепачите следва да са изцяло пигментирани. Клепачите са еластични, опънати, без провисвания.
Уши: Средно дълги, умерено широки, висящи, поставени на нивото на външния край на очите, със заоблени краища. Плътно прилепнали към главата. Не се допускат уши с форма на „лападено листо“ и капковидна форма, нито уши, които се накъдрят странично. Високо поставените уши (до 2 пръста над линията на окото) са допустими; нископоставените уши (под линията на окото) се дисквалифицират и не се допускат до развъждане. Не се допускат също уши, които се носят назад под форма на роза или странично приповдигнати.
Шия:
Здрава, умерено къса, елегантна.  Поставен е под ъгъл 30 градуса от хоризонтала.

Тяло:
Холка: Умерено изразена, добре замускулена.
Гръб: Прав, здрав, широк, дълъг.

Поясница: Здрава, добре замускулена, леко изпъкнала. И при женските, и при мъжките екземпляри поясницата е дълга.

Крупа: Умерено дълга, широка, силно скосена, добре замускулена. Кръстецът също е поставен под наклон. При голям брой кучета се наблюдава лека високозадост.
Гръден кош: Добре развит, широк по цялата си дължина, без силно изпъкнала гръдна кост (форбруст). Обемен. Ребрата са силно засводени (бъчвообразни гърди). На дълбочина достига до лакетната става, като най-дълбоката точка се намира на 3-4 пръста зад лакета, с което се осигурява свободното движение и широчината на крачката.
Корем: Леко прибран.

Опашка:
Ниско поставена, почти еднакво дебела от основата до края. На дължина достига до скакателната става, допуска се и малко по-къса. Много по-голяма дължина на опашката е нежелателна до силно нежелателна. В спокойно състояние опашката се носи отпусната. При възбуда и по време на лов се вдига саблевидно на или над нивото на гръбната линия. В долната трета от дължината си опашката може да е кукообразно извита.

 

Крайници:
Предни крайници: Сухи, здрави, успоредни. Лопатката е плътно прилепнала към тялото и образува с раменната кост ъгъл от 110-115 градуса. Лактите са прибрани до тялото, не са обърнати навън или навътре.

При кучетата с по-удължен формат се наблюдава типична за късокраките породи Х-образна постановка на предните крайници с изкривяване в областта на китката и метакарпуса за сметка на несиметричния растеж на улната и радиуса, както и свързаното с това навеждане напред на предната половина на корпуса и изнасяне напред на центъра на тежестта; кучета с такъв тип постановка трябва да се допускат до разплод извънредно предпазливо.

Китките (метакарпусите) са здрави, дълги, замускулени, поставени под незначителен ъгъл.
Задни крайници: Здрави, успоредни и добре замускулени. Ъгълът при коляното достига до 150 градуса. Скакателната става е добре изразена и достатъчно високо поставена и силно замускулена.
Лапи: Пръстите са добре засводени и плътно прибрани. Предните лапи са овални и по-големи на размер, задните са кръгли и по-малки. Достатъчно често се срещат пети пръсти на задните крайници.

Възглавничките са дебели и груби, ноктите са масивни и здрави.
Походка:
Движенията са плавни и свободни. Типични алюри са тръс и галоп.

Космена покривка:
Българското жълто-алесто гонче е късокосместо, с плътен, дебел и жилав покривен косъм, прав и сравнително къс. На главата, по ушите, гърлото, лапите и корема космената покривка е по-къса и по-мека, на опашката и задните крайници отзад на бедрата космите са малко по-твърди и по-груби, срещат се и екземпляри с видими 2-3 см. „гащи“ и „пера“ по бедрата и опашката, макар че такова окосмяване не е особено желателно и не е било присъщо за „старите линии“.

Цвят:
Основният цвят на космената покривка е жълто-риж в различни нюанси, от сламено жълт до тъмно риж, отенъкът следва да е еднакъв по цялото тяло, без осветлявания или затъмнявания (опушвания, огледала). Този основен цвят може да бъде представен под формата на цялостно покритие или да е комбиниран с опушено-сиво или кафеникаво-шоколадово „седло“ по корпуса, което обхваща шията, гърба, хълбоците и крупата, при някои кучета – и част от опашката. Главата винаги е оцветена в основния цвят.

При повечето екземпляри основният цвят, с или без седло, се проявява в комбинация с бяло, като  белият цвят може да заема не повече от 20% от общата площ (предпочитат се екземпляри с по-малко количество бяло – до 10-15%, в идеалния случай само „чорапи“ на лапите, тънка бяла черта на гърдите и на муцуната, бял връх на опашката) и е локализиран по следните места:
– Бяло петно на гърдите;

– бяла ивица от долната страна на корема, цяла или прекъсната;
– бели лапи (чорапи) и евентуално крайници, желателно максимално до китките/скакателните стави;
– бяла ивица на носния гръб и челото ;
– ограничени бели петна от едната или от двете страни на муцуната до носната гъба;
– бял връх на опашката, за предпочитане не повече от крайната 1/3 от опашката да е бяла;

Допуска се, но не е за предпочитане бяло оцветяване от долната страна на корпуса (което се отваря от корема отстрани на хълбоците), наличие на бял шал, цял или частичен, изцяло бяла глава или бяло, което се прелива от муцуната към черепа.

Бял основен цвят с големи петна не е типичен за породата.

 

Заб: В породата изобщо не се среща шоколадов основен цвят с рижи петна на муцуната, веждите, гърдите, около ануса и рижи лапи („кафяво с подпал“), в комбинация с бяло или без. Появата на такава окраска следва да се тълкува като директен симптом за наличие на примес на чуждопородна кръв.

 

 

Пигментация: Основната маса кучета са с кафява (червена) пигментация на носната гъба, устните, клепачите. Желателна е по-тъмната пигментация или в тон с окраската на кучето. Срещат се и екземпляри с наситено-кафява (тъмна) пигментация, която не трябва да се бърка с черната такава. Значително по-редки са кучетата с черна пигментация.

Възглавничките на лапите и ноктите са бели там, където ги обхващат бели чорапи и пигментирани, ако пръстът е оцветен изцяло или в по-голямата си част.
Недостатъци:

  • Леки отклонения от конституционния тип и желателния формат;
  • Тежка или излишно олекотена глава и муцуна;
  • Малки, кръгли очи; стъклено-жълти очи.
  • Дълги крайници;
  • Дълга опашка;
  • Малки и не добре лежащи уши; големи уши
  • Осветляване на пигментацията;
  • По-дълъг косъм на жабо, холка, гащи и опашка;
  • Недостатъчно твърд косъм; тънък косъм
  • Други леки отклонения от описания стандарт.

Дисквалифициращи пороци:

 

  • Сериозни отклонения в конституционния тип;
  • Квадратен формат.
  • Ръст извън посочените граници.
  • Глава с призматична форма или нарушени пропорции;
  • Силно изразен стоп, дълбок стоп, силно изразени надочни дъги;
  • Депигментирана носна гъба;
  • Депигментация на устните;
  • Депигментация на ръба на клепачите;
  • Сини очи или очи с друг цвят от описания в стандарта;
  • Всяка захапка, различна от описаните в стандарта;
  • Вродена липса на зъби;
  • Нископоставени уши; уши с нетипична форма;
  • Много големи (достигащи под носната гъба) или много малки (недостигащи до вътрешния ъгъл на противостоящото око) уши
  • Къси крайници;
  • Дълга; мека; вълниста; къдрава козина.
  • Основен или допълнителен цвят, отклоняващ се от описаните в стандарта
  • Недопустими по стандарт цветови комбинации на окраската
  • Бял цвят на космената покривка на места, неописани в стандарта или обхващащ чувствително по-голяма площ от описаната в стандарта;
  • Едностранен или двустранен крипторхизъм;
  • Неуравновесен тип нервна система;
  • Страх и агресия;
  • Други явни отклонения от описания стандарт.

 

Забележка: Мъжките екземпляри трябва да имат два видимо нормални тестиса, изцяло спуснати в скротума.