БЪЛГАРСКИ ПОРОДИ
Знаков белег за полаганите от всяка една държава грижи за нейната национална съкровищница на генетичното и биологично разнообразие са местните породи селскостопански животни – автохтонните, възникнали на територията на тази държава породи, които тя е съумяла да запази и развие.
От много дълбока древност кучетата са неотделима част от живота на човека и негови безценни помощници. Това е причина повечето държави по света да се отнасят с интерес и загриженост към националните си породи кучета – още повече сега, когато немаловажна насока в развитието на селското стопанство е екосъобразното, „природно” стопанство. Националните породи (особено тези със селскостопанско предназначение) представляват сериозен приоритет за държавите в Европейския съюз (и не само). Тези породи се ползват със защитата на правителството, обслужват се и се контролират, предприемат се редовни стъпки за популяризацията и рекламата им сред любителите в съответната държава и зад граница.
България е сред малкото страни, благословени не с една, а с цели четири своеобразни, уникални автохтонни породи. За сравнение: Италия, многократно по-голяма като територия, има общо 14 признати и регистрирани породи кучета. Украйна – държава в пъти по-голяма от България – няма нито една порода куче, която може да се нарече автохтонна и засега усърдните опити на украинското правителство да „възроди” украинската овчарка или степната хрътка, не са се увенчали с успех.
У нас, където всъщност националните породи животни не са нито на първо, нито на десето място в списъка по важност, оцелелите автохтонните породи кучета са цели четири: едно овчарско куче и три вида гончета с напълно различни породни характеристики.
Конкретно българското овчарско куче е било част от традиционното животновъдство по нашите земи от много векове. Трогателна е грижата, с която по време на комунизма земеделските стопани полагат усилия да запазят жива породата, да я съхранят в условията на текезесарското централизирано и „модернизирано” стопанство въпреки старанията на държавата-мащеха за изтребването както на българското овчарско куче, така и на всички други български автохтонни породи селскостопански животни. Много от тях, за съжаление, не доживяха днешния ден. Считано от 2011 г. стандартите на три от четирите български породи са регистрирани в Министерството на земеделието. Първо през 2008 г. е българското овчарско куче, през 2010 г. регистрация получават българското лудогорско гонче и българският барак. Така поне номинално и трите породи се ползват с протекцията на българското правителство и българските и европейски закони; националното ни киноложко богатство вече е защитено от чужди посегателства. В момента се работи за регистрация в МЗХ и на жълто-алестото гонче.
В последните години трите регистрирани в МЗХ и международно признати български породи кучета постинаха значителни успехи на международната сцена. След признаването на българското овчарско куче от 4 от най-големите световни киноложки организации, клубът за породата полага усилия то да бъде системно представяно на най-значителните международни киноложки форуми през последните години. Това е възможно и благодарение помощта и съдействието от страна на МЗХ, ДФ „Земеделие” и Дирекция „Държавни помощи и регулация”, и благодарение на себеотдадеността и ангажираността на крупните собственици на кучета от тази порода.
БЪЛГАРСКО ОВЧАРСКО КУЧЕ
ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ
Историята на заселването на Балканския полуостров твърди, че формирането на българската народност е станало през периода от V до X-ти век, когато на няколко етапа по нашите земи са се установили траки, славяни и прабългари. Те са се смесили със „завареното” местно население – така наречените „предславянски народи”. Всеки от тези народи е идвал, придружен от своите домашни животни – овце, кози, говеда, кучета. Разбира се, огромно влияние върху формирането на българското овчарско куче оказват местният климат, природни дадености и присъщото на хищниците поведение. Водената векове наред народна селекция довежда до формирането на стабилна и достатъчно еднотипна популация в региона, отличаваща се с ръст над средния, масивност, издържливост, гъста и обилна козина, гъвкава и приспособима психика, борбен характер и разностранно развити качества.
Такова заварва местното куче Освобождението. Новообособилите се държавни граници и рязкото ограничаване на маршрутите на стадата дават нужния тласък към консолидация на типичните местни отродия за формиране на същинската порода. „Чобанско” куче по това време има в почти всеки селски дом. За разностранността, гъвкавостта и поголовното разпространение на българското овчарско куче може да свидетелства фактът, че то бива взето на служба в новооснованите Гранични войски и остава основна използваща се там порода чак до след Втората световна война, когато бива заменено от по-модерните овчарки по модел на СССР.
Първата и особено Втората световна война оказват пагубно влияние върху селското стопанство на България. Кучето е отречено като елемент на остаряла и неефективна „селскостопанска методология” и е почти унищожено заедно с традиционното животновъдство в планинските райони.
Официалната дейност за възстановяването на породата започва през 1970 г. с изготвянето на стандарт от д-р Тодор Гайтанджиев, чиито усилия по онова време „не срещнали търсената подкрепа”. Първите клубове за овчарско куче се организират в периода 1990-1993 г. и за кратко време се извършва огромна дейност по проследяването на произхода на кучетата в страната, описването и маркирането им. Българското овчарско куче получава първото си международно признание – от UCI през 2007 г. и прави и първия си „признат” прощъпулник на международната сцена – организирана от клуба група с 12 кучета посещава Световното първенство на UCI в гр. Лимбург – Германия.
През 2009 г. под №203 породата е призната и от втора голяма международна организация – IKU (International Kennel Union). През същата година група с БОК пътува заедно със собственици на българско лудогорско гонче и няколко други породи (лабрадор, акита и др.) за Москва, където през декември се провежда „Кубок Мира” (Световната купа) на ИКУ. Българското овчарско куче се представя отлично и завоюва симпатиите на съдии и публика.
Federacion Canina Internacional признава българското овчарско куче през 2010 г., през 2011 г. то официално е регистрирано в системата на Alianz Canine Worldwide (ACW), а през 2012 г. – от World Cynologic-Hunting-Sports Alliance (WCHSA).
СТАНДАРТ НА БЪЛГАРСКО ОВЧАРСКО КУЧЕ
Произход на породата:България
Класификация: 1 породна група – Овчарски и пастирски кучета
Общ външен вид: Едро, масивно куче с горда осанка, излъчващо самоувереност и жизненост, хармонично развито, с добре свързани части на тялото. Мускулатурата му е мощна, костите са масивни, то е с обилно космено покритие. С вида си излъчва сила, увереност и внушава респект. Половият диморфизъм е силно изразен.
Тип конституция: Грубо-здрав и здраво-груб.
Ръст /височина в холката/:
за мъжките: 72 +/- 3 см.
за женските: 66 +/- 3см.
Пропорции на тялото:
– костен индекс: мъжки—от 20-23, женски –от 19 до 21
– индекс на разтегнатост /формат/ : 105-109
– индекс за дългокракост: 51-53
– индекс за масивност:116-120
– индекс за дългоглавост: 39-42
– индекс за широкочелост:55-60
Глава: Пропорционална, обемна.
Черепна част: Широка, масивна, челото е слабо изпъкнало, почти плоско, със забележим задтилен /окципитален/ издатък. Надочните дъги са слабо изразени.
Стоп: слабо изразен.
Муцуна: обемна, слабо стесняваща се към носа, тъпа и дълбока.
Ностна гъба: голяма и добре пигментирана, ноздрите са широки. Нос-ната гъба и видимите лигавици са черно пигментирани, при кафяво-белите кучета може да са кафяво-пригментирани.
Устни: дебели и прилепнали. Горната покрива долната. Тъмно-пигмен-тирали, с дълбок прорез.
Зъби: Здрави, големи и бели, нормален набор (42 броя). Захапката е ножицовидна. Резците са подредени в лека дъга.
Уши: Висящи, поставени на нивото на очите, триъгълни със заоблен връх, средно големи, покрити с дебели и плътни косми. Допустима
дължина на ушите: +/- 2,5 см. от вътрешния медиален ъгъл на окото.Допуска се поставеност на ушите до 2,5 см.под или над линията на очите.
Очи: малки, дълбоко и косо поставени, като латералните ъгли стоят по-високо от медиалните. Формата на окото е от кръгло до бадемовидно, като се препоръчва бадемовидната форма. На цвят очите са тъмно- или светло-кафяви, в зависимост от окраската на косъма. Ръбът на клепачите е тъмно оцветен, погледът е самоуверен, излъчва твърдост на характера.
Шия: мощна, средно дълга, добре замускулена, с леко заоблена линия на тила, видимо разширяваща се към трупа, поставена под ъгъл от 30 до 35 градуса. Кожата по шията е еластична, подвижно свързана, но не образува гънки.
Корпус:
Горна линия: хоризонтално права
Холка: мощна, добре замускулена, леко изскачаща над линията на гърба.
Гръб: средно дълъг, здрав, прав и широк.
Поясница: Къса и тясна при мъжките кучета,а при женските дълга, замускулена, с прибрана коремна линия.
Крупа: среднодълга, широка, леко наклонена, заоблена и мускулеста. При мъжките кучета е сравнително тясна, а при женските- по-широка.
Гръден кош: широк, дълбок и достига нивото на лакътната става. Гръд-ната кост е добре изразена, а ребрата са широки и заоблени. Допустима дълбочина: +/- 2 см. от лакътната става.
Долна линия и корем: коремът е мускулест и стегнат, леко прибран.
Опашка: поставена не много високо – достига до скакателната става, но се среща и допуска вродено къса опашка. Покрита е с дълги и груби косми с много обилен подкосъм. В спокойно състояние виси отпусната с навит на кука край. В движение е повдигната над линията на гърба, навита сърпообразно или на колело.
Предни крайници:
Прави и успоредни помежду си и широко поставени.
Рамо: дълго и широко,здраво свързано с трупа и покрито с масивна мускулатура. Ъгълът между лопатката и раменната кост е 100-110 градуса.
Лакти: насочени назад и успоредни
Подрамо: среднодълго с масивна кост и развита мускулатура.
Китки: масивни, сравнително къси и почти отвесно поставени,допуска се лек наклон.
Метакарпуси: широки, силни, с лек наклон.
Лапа: голяма, закръглена със сухи прибрани пръсти и сводеста. Богато-
окосмена. Възглавничките са еластични и тъмни, ноктите са дебели и здрави,за предпочитане тъмни на цвят.
Задни крайници:
Прави, успоредни, погледнати отзад – със силно развита мускулатура.
Бедра: среднодълги, широки, с масивна мускулатура.
Колена: със слабо изправени ъгли.
Подбедра: пропорционални и добре замускулени.
Скакателни стави: силни и здрави, ъгълът е 140-150 градуса.
Метатазуси: среднодълги, масивни и отвесно поставени. Често срещан белег на породата е допълнителен пети и шести пръст.
Лапи: Средно големи, с овална форма, с прибрани пръсти и окосмяване между тях. Добре засводени, със здрави нокти. Възглавничките са твърди и тъмни.
Движения: Рационални, не изразходват излишна енергия, свободни, с широка крачка. Характерени са спокойният лек ход и пружиниращ тръс.
Кожа: Плътна, еластична и прилепнала, не образува гънки – с изключе-ние на слабо развит гердан надлъжно в долната част на шията.
Косъм: Козината е двойна. Покривният косъм е дебел, прав и твърд, подкосъмът е добре развит.
Различават се два типа кучета по отношение дължината на косъма:
- Дългокосмести: с дължина на покривния косъм над 10 см.
- Късокосмести: с дължина на покривния косъм до 10см.
Минимална допустима дължина на покривния косъм при холката: 7 см.
Окраска: Допуска се едноцветна, двуцветна и трицветна окраска. Предпочитат се големи, ясно очертани тъмни петна на бял фон или го-леми бели петна на тъмен фон. Тъмният фон може да бъде черен, сив, кафяв и червен. Кафевите и червените кучета са кафяво-пигментирани и с очи в тон с цвета на козината. Допуска се наличието на черна маска.
НЕДОСТАТЪЦИ:
– Незначителни отклонения от посочените индекси.
– Недостатъчно широка и масивна глава.
– Ярко изразена медиална бразда.
– Издължена или недостатъчно широка муцуна.
– Недостатъчно развит гръден кош.
– Тясна постановка на крайниците.
– Провиснал или изпъкнал гръб.
– Малко по-висока от холката крупа.
– Изкривени предни или задни крайници.
– Отпуснат или подчертано прибран корем.
– Леко отпусната кожа в шийната област.
– Тънки или леко висящи бърни.
– Високо поставени уши, неприлепнали към главата.
– Недостатъчно окосмяване на опашката и задната част на крайниците.
– Дребни и редки зъби, резци разположени извън основната линия (некоректен фронт)
– Зъби с нарушен или оцветен емайл.
– Меки и разпуснати лапи.
– Скъсени тежки и тромави крачки.
– Незначително отклонение от правилните движения.
ПОРОЦИ:
– Неизразена породност.
– Несъответствие на типа конституция.
– Рязко изразен стоп.
– Тясна и нежна глава.
– Тънка, лека и остра муцуна.
– Много увиснали бърни и/или долен клепач
– Изправени, стоящи или големи уши.
– Значително по-висока от холката крупа.
– Агресивност или страх.
– Нестандартна окраска на космената покривка.
– Много къс, мек или къдрав косъм.
– Липса на подкосъм.
– Отклонение от стандартната захапка.
– Липсващи зъби.
– Едностранен или двустранен крипторхизъм.
– Неизразен полов диморфизъм.
Заб: Мъжките кучета трябва да имат два нормални по вид, форма и големина тестиса, които да са напълно спуснати в скроталната торбичка.